ГЛАСЪТ НА СЕМЕЙНИТЕ АРХИВИ Тенорът Георги Хинчев (1897-1968) * СВЕТЛАНА ДЯКОНОВА - АРСЕН За тези от нас, които са се заели да изследват живота и делото на живелите и творили преди нас поколение, архивите са безценен източник. Веднъж физгубени и унищожени автентичните свидетелства за събития и личности нанасят непоправими загуби на нашето познание за миналото. За съжаление много често наследниците нямат културата и съзнанието за важността на архивите на техните предшественици и ценни документи и материали попадат в контейнерите за смет. Част от тях наистина попадат при антиквари и макар и разпилени понякога се запазват и попадат при изследователи или колекционери. “Боклукът за едни е съкровище за други”, но все още предаването на архивни материали е рядкост. За това може би е голям късмет, когато наследници на наши изтъкнати сънародници предоставят на обществото в лицето на Архивите свидетелствата за живота и делата на близките си. Георги Желев Хинчев е роден на 25 май 1897 г. в Стара Загора. Умира през 1968 г. в София. Професионалната му кариера е свързана с Културно дружество „Българско родно изкуство“ и създаването на Софийска опера. Специализира в Италия. Участва в оперните спектакли на Българските народни музикални тържества, превърнали се по-късно във фестивал „Варненско лято“. Георги Хинчев свързва живота си с Люба Колчагова (1908-2001). Имат две деца, на които предават любовта към музиката и тя става и тяхна съдба. Борис Хинчев (1933-2008) е диригент, а Александър Хинчев (р. 1945 г) – пианист. Има още един по-голям син Ермандо – роден в Неапол. Биографични бележки и спомени на тенорът Георги Желев Хинчев, запазени в ръкопис: 1. Прадядо прабаба от село Борово. Занятие. 2. Родители: баща Желю Хинчев, майка Мария Радева 3. Влияние от близки по кръвна линия 4. Рождение 1897 г. 25 май Стара Загора. 5. Детство - живи другари от селото. 6. Ученичество …….. 7. Първи стъпки към оперното пеене. 8. Първо дейно участие - къде. 9. Кога се заговори за първи път за…….. 10. Кога за първи път се обади печатът. Къде след какво участие. 1919 г. 11. Изучаване на народни песни. 12. По широкия друм на оперната дейност. 13. В оперното дело - учители, другари, сцена. 14. В чужбина. 15. Посрещане от публиката 16. Огорчен /задраскано/. 1. Село Борово, Старозагорско - дядо ми Хинчо, умрял на 114 г. Популярен в цяла южна България. Има за него и песни, които и сега се пеят по хора и седенки. 2. Баща ми Желю Хинчев - учител, търговец, чиновник. Умрял на 48 г. Участвал за …….. на престол Батенберг. Бяга в Турция лежи в затворите, избягва в Русия, където живее 2 години. Връща се в България и гонен от полицията. Майка ми - домакиня, нейната майка, баба Рада, умря на 107 г. 1/ Дядо ми се е казвал Хинчо от с. Борово - Старозагорско, известен в цяла южна България със своята сила и защита над слабите и бедните българи от турците. Той се славил със своите 10 безстрашни сина, от които най-малкият е моят баща Желю. За дядо ми и сега се пеят песни по къра и седенки. Той е умрял на 114 г. Бил много едър с дълга бяла брада и коса, винаги в устата си носил лула. 2/ Баща ми Желю на времето свършил III клас. Станал учител. Изселва се от село в гр. Стара Загора. Там той става търговец и после чиновник - човек със силна воля и здрав ум, забележително у него бе паметта. Всички дати от неговия живот той помнеше с астрономическа точност. Взел живо участие, дори той е водил част от въстаналите от Южна България хора за възкачването на Ал. Батенберг на българския престол , за който не успех, той забягва в Турция, където уловени били заточени и хвърлени в зандани /затвор/. Сполучват да избягат и с една лодка след дълги премеждия с[а] стигнали на руския бряг, където изумените руски рибари са ги прибрали и спасили. Настанили ги в Одеса, където е живял 2 години. Връщайки се тук, той бива преследван и гонен. На 48 год. през 1912 г. умира. Майка ми се славила с хубавия си глас. Нейната майка, баба Рада умира на 107 год. –––––––––– 1897 - 1960 Мечтая да си купя атомна печка. И ако поживея още няколко години непременно ще направя това. Защото и сега като че виждам как мама плете чорапи край огнището при светлината на газениче, а баща ми си пали лулата с чакмак и прахан. Разказват ми за [Х]Алеевата комета, която с опашката си щяла да помете земята и всички със страх очаквахме свършването на света. А сега седя край мощния радиоапарат и слушам сигналите, които достигат до земята от лунната ракета. Какъв дълъг път е изминало човечеството оттогава и колко дълъг път съм изминал аз. Роден съм на 25 май /ст.ст./ 1897 в гр. Ст. Загора. Още в първите дни на моето раждане животът ми е бил на косъм. Всеки момент родителите ми са очаквали да умра, но по чудо съм останал жив и ето, че доживях, за да мога да напиша спомените си, които оставям на любимите си синове, а те на своите деца. Как баща ми бил спасен от турците. Майка му го е облякла като момиче. Ще започна с родителите си, които са ме създали и на които дължа всичко, въпреки че те си отидоха много рано и ме оставиха да се боря сам с живота. Голяма признателност дължа на баща си, че е напуснал селото и е дошъл в Ст. Загора, където съм се родил и отраснал. Родителите ми са от с. Борово близо до Ст. Загора. Някогашен турски чифлик. През него минава малка река и го разделя на две. Единият бряг е по-нисък, където е живял баща ми, а другият е по-висок, където е живяла майка ми с братя. Майка ми се е славила с хубавия си глас, по седенки и на полето. Нейната майка живя 107 год. - присъствах на погребението й. От нея съм слушал (от баба си) следния случай. Баба ми живяла при най-големия си син вуйчо ми Михал. Той бил най-бедният човек в селото - аргатин. Там където е сега селото през турско време било турски чифлик и е имало само няколко български къщи. Веднъж баба ми заедно с вуйчо ми отишли да орат на една нива под селото с магаре и кравичка. В средата на нивата се издигал вековен бряст. Орали доста и към свечеряване, слънцето не било още залязло, минавайки край бряста, добичетата та се спрели, баба ми ги карала, а вуйчо ми ги мушкал с остена, но те не се помръдвали, ралото се натъкнало на нещо твърдо. Баба ми и вуйчо ми подкарали с викове добичета и те със сетни сили тръгнали, ударили нещо твърдо, но в този миг се разпръснали златни монети, които блестели на залязващото слънце. Когато ги видели едно гърне вуйчо ми едва не полудял, защото било пълно с турски златни жълтици, както в приказките. Баба ми едва го успокоила. Събрали ги в една торба. Чакали да се мръкне и го занесли в селото. И от най-бедния става най-богатия. Неговата къща и досега е една от най-хубавите и уредени. (Луково 7.VIII.60) Дядо ми Хинчо е имал 12 сина и една дъщеря, най-малкият от синовете му е бил баща ми Желю. От него съм слушал (а той до последния си час, беше запазил паметта си и всички помнеше: години, месеци и часове), че баща му е живял 114 год., че той бил много едър и запазен човек, с бяла брада до пояса и с бели коси до раменете - като светец (тогава не е имало бръсначи). Баща ми като най-малък е бил едно от най-галените и обичаните му деца. Почти всяка вечер го е взимал в скутовете си да си играе с него. “Той беше толкова едър, че се губех в тях.” На 100 години той се е качвал на коня си и е стоял изправен като млад човек. Често с неговия брат, Дядо Ганчо, зимно време, сняг до колене, те са се събличали до пояс, голи и са се борили, цялото село събирало да ги гледа и да им се чуди. Селото е било някога турски чифлик. Дядо ми със своите братя и синове е всявал страх на турците и те не са го закачали. За него и досега се пеят по седенки песни из Тракийско. (Аз преди много години, когато ходих на село, бях ги записал - текста, но се изгубиха и не мога да ги намеря. Детство Понеже става дума за село ще ви опиша един епизод от моя живот. Като малък родителите ми ме изпратиха на село при вуйчо ми Михал, за да му паса воловете (през лятната ваканция), за един Наполеон (20 лева златни) и една бохча вълна. Сутрин преди още слънцето да е изгряло, трябваше да изкарвам воловете на паша, но не знаех как да си обувам цървулите и за това молих вуйна си да ме обува, докато се научих, но това се разчу между братовчедите ми и ми се присмиваха, закачаха като ми викаха “гражданчето” не може да си обуе цървулите. На тръгване за бузалъка (пашата) тургах в торбата сирене, хляб и чесън и подкарвах воловете. Цял ден си играехме, беряхме царевица и си я печахме. Първите дни за мен беше много трудно, ме можех да си позная воловете. Всички деца подкарваха своите и аз тези, които останат, често карах и чужди. В къщи ми се смееха. Карах братовчед си - бати Господин да им сложи някакви знаци, за да познавам и това още повече ги караше да ми се смеят и подиграват, но след няколко дни ги познавах и не ги бърках повече. Единствен мил спомен имам от баща си. Когато бях на село, той дойде да ме види . Когато се прибрах вечерта, казаха ми, че баща ми е тук, долу край реката на ливадата, където му пасеше конят. Когато ме вида, погали ме и ме запита доволен ли съм и за още други дребни неща. Останах да спя при него. Цяла нощ той ме държа в прегръдките си и ме галеше. Това беше единственият ми случай, да бъда с него, и скоро след това той се помина. След неговата смърт, ний останахме без средства. Майка ми, сестра ми и аз. Преместихме се в друга къща, защото наемът беше по-малък там, където отидохме да живеем, живееше П. К. Яворов. Много се възхищавах аз [на] него и стоях на двора да мога да го виждам когато идваше и когато излизаше черен като арменец. Брат ми работеше по железниците и едва изкарваше да преживее. Аз работих лятно и зимно време, за да мога да подпомагам в къщи. Едно лято работих в една фабрика за конячени бурета, друго боядисвах врати и прозорци, на гарата в бюфета, разнасях бира и кафе. В една гостилница разнасях храна. В една бирария - бира. Зимно време разнасях вестник “Ден” на абонатите. Едно лято в Бургас, където работеше брат ми като надзирател по ж.п. линия, работех като общ работник. Там се разболях от малария и малко остана да не умра. И така докато свърших гимназията не помня ден да съм почивал, за да си поиграя и развлеча както другите деца. За първи път чух грамофона, влака, автомобила, много се зверих. Това бе 1908 г. Тогава чух за първи път опера. Беше дошел италианеца Масини. Играха “Травиата” в ………. и “Риголето”. Игра се в една бирария слушах и гледах отвън, възкачили се бяхме по масите, които бяха натрупани около стените и от там гледахме и чувахме . Направи ми силно впечатление и обикнах още повече музиката. Като дете обичах много да пея, това ми беше утехата. Живеехме последната къща на града, до станционната гара. Къщата беше от две стаи, яхър, който майка ми използваше за кухня. Имахме и кон и биволица (когато баща ми беше жив.) Вечер се качвах на някоя липа (а нашият град е прочут с това) и от там пеех. Казвали са ми, че гласът ми се чувал на аязмото. Дворът беше заграден с камъни, но не зидан. Един ден идвайки от града, нашият комшия Георги - Странджата (грък по народност) гледа на пътя нещо голямо и светещо тяло , когато наближил, тялото се раздвижило и се мушнало между камъните в зида. Това било към 2 м. смок. Помня, че дойде у нас, за да каже на майка ми, цял треперящ, със закана че утре ще го убие. Майка ми му каза, че тя знае за него и често го вижда, но нищо лошо не е направил до сега. (Ний децата не сме го виждали.) На другия ден Странджата идва пак у нас, за да каже на майка ми , че снощи и сънувал смока, който му казал, “че ако ме убиеш, ти веднага ще умреш” и той се отказа от това си намерение. Една зимна нощ майка ми събужда сестра ми и мен. Чуваме страшен вой, а кучето ни Мишка да лае много раздразнително, след което престана да лае и след около ½ час край прозорците нещо много голямо (още не мога да си обясня що беше вълк ли, мечка ли) едва вървейки майка ми викаше и хвърляше дървета, но то не и обърна внимание и си излезе през вратата, която тая нощ сме оставили отворена, а ний от страх, скопчили сме се за майка си примирахме от страх. През 1912 -1913 год. войната с турците , бяха дни на тревоги и страхове, също и голяма сиромашия. Една сутрин отивах на гарата, за да разнасям чай и хляб на приходящите ранени войници. Тогава Червен кръст беше събрал всички млади и стари, годни да помагат като разнасят по вагоните храна на ранените войници. Живеехме вече в друга къща, не много далеч от първата. Излизайки от къщи, на 20-30 метра, гледам на земята шарена книжка. Бях бос (както винаги през лятото дори и през есента), въпреки че тогава те струваше ??? 6 гроша (1.20 лв., а белият хляб 1 грош (20 ст.), ритнах я с крак и тя се разтвори, тъй като беше сгъната на четири, наведох се, взех я и не можах да повярвам на очите си. Това беше 5 лв. банкнота. Знаете ли какво значи 5 лв. за тогава, когато ний преживявахме с 2-3 лева на месец? Стиснал в ръката си и при мама, мамо……. жената се изплаши гледайки ме как викам и подскачам стискайки нещо в ръката си, без да се сети и допусне що стискам. Когато и разказах и подадох парите нямаше начин за да ми благодари и да ме гали. Същия ден на гарата, разнасяйки чай, между вагоните намерих още 5 лв. Това бе в моето детинство най-щастливите дни. (Тук следва заглавието “Война” старателно задраскано. След това в ръкописа липсват страници.) През 1919 г. група артисти : Георги Донев, В. Гендов, Мишо Левиев, аз и още няколко, под ръководството на др. П.Дим . създадохме I съюз на артистите. (Разказът продължава с описание на живота в София.) …………………………под стълбището; Два нара и печка едва се побираха. Вратата се полуотваряше. [За] Въглища ходихме вечер край гарата (складовете) да събираме в торби. Живеехме на ул. Дунав, до гарата. Вечер ходихме да чупим дъски от тарабите, през деня ги отлепваме, а вечер, аз пея силно , а другарят ми ги отковаваше и бегом в къщи. Също хазяйката имаше градина оградена с дъски. Ний почти я унищожихме. Често хазяйката слизаше при нас да пита: Нямате ни въглища, ни дърва, а кюнецът ви пуши. Вечер също, когато разчупвахме дъските, аз пеех силно, а другарят ми ги трошеше на малки парчета, за да подпалим печката. Така мина зимата. Сприятелихме се с една хористка от Лом, която впоследствие ми стана жена (и то за малко) През лятото на 1920 год. (ваканцията) отидох в Лом, където направих великата щуротия и се ожених. Кумци ми станаха големите комунисти Ал. Карастоянов и жена му Кичка Карастоянова. Водач на комунистите беше адвоката Крум Пастърмаджиев. Аз се движех все покрай тях. Имаше театрално трупа, [на] която помагах като режисьор. През юли комун. взеха общината и сатана първата комуна. Назначиха ме началник на прехраната. Но много не трая. Един следобед, беше м. август, ако се не лъжа, влезе в склада, където ми беше и канцеларията , един грамаден мъж, с чип нос и червен като рак. Доде близо до мен и ме попита: ти ли си началник на [склада?], и преди да му кажа, че аз съм, ми залепи един шамар и ме напсува с думите комунистическо копеле, тази вечер ще те наредим. Бутнах масата в краката му и офейках. Отидох в къщи, набързо разказах на всички, събрах каквото имах и на гарата. Тръгнахме без да знаем на къде. Из пътя решихме да отидем в моя роден град Ст. Загора. Щом пристигнахме там, веднага заминахме на баните (Старозагорските). Стояхме една седмица. Останаха ни много малко пари. Реших да отида при сестра си, която е женена в гр. Айтос. Септември, без счупена пара, стана ми неловко да живеем при сестра ми на пансион. Решихме да търсим места за учител. Отидох в Бургас, но всички хубави учителски места бяха заети, имаше две вакантни в с. Кирил, 10 часа път от всякакъв по-голям град - Бургас, Айтос и Ямбол. Въпреки всичко с радост приех. Подписаха ни заповедта и заминахме за Бургас. На другия ден събота отидох на Хана, където слизат селяните от този край и за щастие имаше един от същото село. След 10-12 часа, вечерта пристигнахме в селото. В полите на Бакаджиците (Странджа планина). Каруцарят ни прие да спим у него. На другия ден се представихме на зам. кмета. Условията бяха селото да ни храни и да живеем в училището, от двете класни стаи тази, в която ние живеехме… Аз взех I и II отд., а жена ми III и IV. Преди нас бил Дядо Иван, завършил III клас, на когото учениците се качвали по гърба и са вършели каквото се желаят. Учителката почти всеки ден припадала и също и нейните ученици бяха много разхайтени. Първите дни бяха страшни за нас. Още при записването, те си въобразяваха, че и тази година ще върви, както е било досега. Из двора, по улицата се бият, псуват и не си готвят уроците, през време на час без да те питат излизат и влизат от класната стая. В III -то отделение имаше един Кольо, който беше най-голям и най-слабият уч. 3 год. е в III -то отд. Той подстрекаваше и др. да вършат щуротии. Един ден не можах повече да се сдържа и да се ползувам от учението на Макаренко, а си спомних как нашите учители ни възпитаваха с пръчката. Събрах и четирите паралелки всъщност моите уч. I и III отд. в другата стая, която бе по-голяма. Исках пред всички да му се скарам на Коля и ако стане нужда да го плесна. Най-напред го извиках да излезе напред от чина (беше на крайния чин) и да дойде до черната дъска. Обаче той най-нахално ми отговори, че няма да дойде, и каза някакво глупости. Ядосах се, отидох и го измъкнах от чина. С два плесника го съборих на земята, и тогава заигра пръчката по задника му. Всички деца се изплашиха и се свиха на местата си. Поставих го на колене и му поставих две царевични зърна, което боли много. След един час извиках слугата и го затворих в мазето. Как е строшил вратата не знам и избягва. Три дни не се мерна в селото, спал е при баща си в Балкана при овцете. След това децата станаха от послушни по-послушни. Всичко онова което им казвах, изпълняваха с точност. Родителите им идваха да ми благодарят, и да ми казват, че не могат да си познаят децата, толкова се променили. На заминаване излезе цялото село да ме изпраща, като ме молеха да остана още, но аз бях решил да се върна в София и да продължа да пея в театъра. Щом се върнах 21-22 год. постъпих хорист в Операта. Хормайстор беше старият Пипков, а гл. диригент М. Златин. Стоях 1 година и пак отидох оперетата. Борю Зевзека беше организирал движеща се трупа с оперети “Феята на карнавала”, “Баядерка” “Кралят се весели” и още 1-2 комични фарса. Аз им бях първи тенор. Обрешкова, Т. Рибаров, Н. Попов, Ст. Георгиев, Руменова и др. Почнахме от Плевен и стигнахме Хасково, Кърджали и Котукавак. Хората за първи път чуваха оперета и салоните ни бяха препълнени. Парите ни пазеше старата Фратева. 23 год. ни завари преврата 9 юни на Цанков в Севлиево. Върнахме се в София. Съставите в театрите бяха попълнени и аз се принудих да стана чиновник в ……… Престоях 1 год. и 3-4 месеца 1925 год. февруари за Италия - Neapol, 926, 27 год. края се върнах в България. DeЛucia - М. Попов, Бор. Христ. Перили. Теофили. Де Анджели На 5 август бе спуснат втори кораб с човек в космоса, който се приземил на 6 т.м. 10 ч. сутринта. на същото място където и Юрий Ал. Гагарин обиколил земята 15 пъти. От 1 януари 1962 год. влиза в сила намалението на лева 100 %, 1 л. =10 ст. Преди повече от 50 год. един бял хляб струваше 20 ст. (един грош), една мекица 1 ст., една милинка 1 ст., 2 лв. една кола пълна с пъпеши и дини. Баща ми ми купуваше за 6 гроша (1.20) летни обуща. 20 ст. един пакет най-хубавия рязан тютюн. Порция ядене 15 ст., но понеже бяха големи, хората си взимаха ½ порция, супа 5 ст. На училище прекарвах на обяд с 5 пари 2 ½ стари халва и 5 пари хляб, за 2 ст. ми пълнеха 2 джоба с печени семки и нахут. До обед краставиците се продаваха по 1 ст , а вечер ни ги даваха без пари. Сега когато ще се сменят парите от 1.I. 962 г. ще си припомня годините, когато стотинката беше главна разменна монета. Сега един хляб ще струва 15 ст., един вестник 2 ст. 925,26 и 27 год. в Италия Nеапол отидох, за да уча пеене при талантливия (известен) тенор и педагог Де Лучия. При него бяха и нашите българи Михаил Попов и Борис Христов. Но когато пристигнах в Неапол 24.II.925 г. той преди няколко дни бе умрял. След много търсения почнах да работя с тенор М. Перилли - учител на гениалния тенор Джинджини. Но той беше доста стар и гледаше да минава времето и да ми вземе парите. Учих при него 2 год. Но много не научих от него. След това работих с друг един, доста добър. С него приготвих Тоска и Фауст. Последната година 1927 г. започнах с главен диригент на оп. Констанца - Рим. С него приготвих Риголето и Бохеми. От него съм най-доволен и от него научих много работи, но времето беше малко 6-7 м. Имах предложение да пея Риголето и Бохеми на остров Малта, но поради ред обстоятелства не заминах. С препоръки от Да Анжелис заминах за Милано при един импресарио. Но фашистите бяха взели властта и не позволяваха на чужденци да пеят в Италия, което в края на 927 г. ме принуди да се завърна в България. В операта бях приет с конкурс. Дадоха ми да уча Фауст и на януари 20 928 год. дебютирах в операта Фауст - Фауст, след което се заредиха една след друга опери. Пеехме в сегашния музикален театър, тъй като народния театър не беше готов. В този театър пях : Фауст, Лакме, Бохеми, Ловци на бисери, Гергана. 1929 г. започнахме да играем в Н.Т. [Народния театър]. Открихме с Цвета. 1938 г. напуснах операта. Заминах за Германия. Първо Грац - Виена, Мюнхен, Берлин, ……...Австрия, Германия, Базел, Холандия. Края на 1939 г. се връщам в България . Първото ми представление - Бътерфлай. През 1941 г. лятото - 4-5 месеца прекарах в Милано за опресняване. 1944 г. бомбардировката 10.I. Вършец. 1951 г. Юбилей. 1956 г. договорени 600 лв. 57 - 300 58 - 200 59 -200 60 - отказах се да пея повече. –––––––––––– Освен автобиографията на Георги Хинчев в семейния архив се съхраняват и документални свидетелства за сценичната му и обществена дейност. За отношенията в културната област в нашата страна между двете войни. Лични писма, отзиви в българската и чуждата преса за сценичните изяви на българския тенор. Документите допълват моменти от живота му. Сред тях са: Препис от Свидетелство за свето кръщение; Уволнителен билет от 8 ноември 1918 г., издаден на редник Георги Хинчев от командира на 2 стр. т. рота от телеграфната дружина при Щаба на Действащата Армия; Свидетелството за зрелост от Бургаската народна общинска гимназия с дата 12 юли 1919 г. Към него е и легализиран превод на италиански издаден от Министерството на външните работи и вероизповеданията от 1925 г., послужил при обучението му в Италия; Студентска книжка на Георги Хинчев от Юридическия факултет на Софийския университет. Бил е студент от 1919 г. до 1923 г. като се е отписал по собствено желание; Повиквателна от август 1942 г. за мобилизация на Георги Хинчев; Афиши за концерти на Георги Хинчев и синовете му Борис и Александър; Писма на семейството, приятели и роднини. Те хвърлят допълнително светлина върху музикалната кариера на членовете на семейството; Отзиви в пресата за сценични изяви на Георги Хинчев и синовете му. В някои от тях четем: „Георги Хинчев на голямо турне ва Германия. Артистът Георги Хинчев е приет за член на германската културна камара.Той е подписал договор за за едно голямо турне из най-големите градове на Германия с месечен хонорар хиляда марки – 33 хил. лева. Турнето ще трае два месеца.“ „Гостуването на Г. Хинчев в Братислава. Той участва в „Бохеми“ и „Фауст“. И в двете си гостувания то има отличен успех, като рутиниран певец и артист. На 8 м.м. Хинчев е пял пред радио Братислава български народни песни.“ Програми от опери с участието на Георги Хинчев; През 1930 – 31 г. Георги Хинчев участва във Народни музикални тържества във Варна, чиято традиция е възстановена през 1963 г. със създаването на музикалния фестивал „Варненско лято“ . Културното Програма с участието на Георги Хинчев от операта „Еврейката“ на Ж. Халеви от 8 август 1930 г. е запазена в семейния архив както и други оперни програми; Документи (командировъчно и др.) във връзка с турнето на Георги Хинчев в Германия и Словакия, отзиви в българската и чуждата преса; Кореспонденция на Тодор Мазаров с българския консул в Пресбург (Братислава) във връзка с участието на Георги Хинчев в оперите „Фауст“ и „Бохеми“ в Словашкия национален театър; Критично бележки и карикатура на Райко Алексиев във връзка с отношението към творците в България и напускане на страната на много от тях (без дата); Сред документите са заповедта за уволнение на Георги Хинчев от операта от 4.10.1938 г. подписана от министъра на народното просвещение. Както и отговора на твореца до софийските вестници с обяснение на обстоятелствата принудили го да не подпише договор с операта за новия сезон започващ през октомври 1938 г. По това време Операта се оглавява от литературния критик Владимир Василев, основател на „Златорог“. Следващата 1939 г. същият уволнява и изтъкнатия баритон Христо Бръмбаров, което води до вече до шумен обществен скандал и оставката му като директор. Тук ще цитираме част от писмото, което дава представа за натоварената творческа програма на пионерите на българското оперно изкуство. „При това институтът, който сега се възглавява от г. Василев, ми е много скъп – аз съм работил в него цели 12 години и винаги с ревност и обич съм влагал всичките си усилия и способности за неговото изграждане и процъфтяване и за развитие на нашето оперно изкуство. …… Винаги съм изпълнявал ангажиментите си, дори тогава, когато съм бил единствен тенор в операта и когато, за да не спъвам дейността и репертоарната политика на театъра, излизах да пея по четири-пет пъти седмично или 96 пъти през сезона……. Имам в репертоар от 40 опери. Пея първите тенорни партии в оперите: Фауст, Бохеми, Лакме, Риголето, Турандот, Бътерфлай, Ловци на бисери, Ако бях цар, Хвърчащият холандец, Веселите виндзорки, Мантията, Цвета, Гергана, Крали Марко, Кавалерия Рустикана, Сороченският панаир, Страхил и др.“ Архивните документи се допълват от эъойПрограма-албум Народна опера 1908 – 1948 със снимки и документи от основаване на операта в България; Вестник „Работническо дело“ от 1 юни 1949 г., където е публикуван указ на Президиума на ВНС от 30 май за награждаване със звания народен и заслужил артист. Георги Хинчев е удостоен със звание заслужил артист. Поздравителни телеграми за тридесет годишния юбилей на творческата дейност на Георги Хинчев и статии в пресата през 1951 г.; Покана за тържественото честване 30-годишната творческа дейност на заслужилия артист Георги Хинчев на 16 февруари 1951 г. Писма и поздравителни картички; Ръкопис на благодарственото слово на Георги Хинчев към публиката, който завършва така: „Благодаря на всички, които ме поздравихте и удостоиха с вниманието си тази вечер. Благодаря на теб скъпа публика от партера, първия балкон и втория балкон, която съм се старал да задоволя толкова години. Още един път благодаря, благодаря, благодаря…….“; Орденска грамота № 2200 от 28 февруари 1951 г., за награждаване със „сребърен Народен орден на труда“ на Георги Хинчев; Снимки с автографи на Елена Йовович и Рафаел Арие и др. Сред запазените документи и свидетелства на времето могат да ес намерят още много материали, които да послужат за изследване на историята на българската опера. През 1971 г. част от семейните реликви са предадени в Държавния архив от съпругата на тенора Люба Хинчева (Колчагова) и се съхраняват във фонд 1237. СТАТИЯТА Е ПУБЛИКУВАНА В СП. РОДОЗНАНИЕ 3-4/2020 ТУК СЕ ПУБЛИКУВА БЕЗ НАУЧНИЯ АПАРАТ.